Защото важните хора трябва да си останат такива.

Мислех да започна целия блог като разкажа за снощната си случка. Просто поредният предмет на гняв, който светът около мен реши да ми поднесе.
Но въпреки това, щеше ми се да напиша нещо по - жизнерадостно тук. Чаша кафе, чинийка с бисквити. Усмивка, простичка усмивка, но сърдечна, а не от онези фалшивите.
Обаче... няма. Есента дойде най - сетне, макар още да не съм усетила по времето / не захладнява упорито/. Обичам есента. И тя е символ на завършека, на естествения кръговрат като всеки един друг сезон, но в нея има и нещо друго. Нещо вълшебно. не като от размахана магическа пръчица, но все пак.
И златните листа все трябва да напомнят на нещо. Било то да навяват хубави спомени, било то да показват чувства, или да носят мъка и тъга по отиващото си лято. И евентуално по съответните спомени, защото хората никога не обръщат внимание на нещата, докато те вече не са си отишли безвъзвратно.
Та.. на мен есента ми навява все хубави спомени. Не като онези противоречиви от лятото, символ на объркания ми доскоро живот. А някакси по - спокойни и рационални. Да видим.. тези думички не ме описват, определено - но противоположностите се привличат, нали знаете? И какво по - хубаво от поредния дъждовен ден, в който да се прибера у нас, да захвърля чантата с учебниците като мръсен парцал в ъгъла и да седна на една гореща чаша кафе пред телевизора?
Да, звучи скучно. Признавам. Звучи като ежедневието на човек без абсолютно никакъв социален живот. Е, да, ама не. Да сте чували за уединение? Да, няма как да не сте. Трябва да ви съобщя, че уединението, а не красотата ще спаси света, no offence на Достоевски, ама тука доста е сбъркал. И все пак.... есента е хубав сезон.
Пълен с приятели, борба сред листата и ароматно кафе, лъхащо на онова "вкъщи" в мрачните rainy days.
Е, написах нещо хубаво за начало. Очевидно не всичко е черно или бяло, а по - скоро сиво - така че да бъде погледнато от различни гледни точки. :)